Борба с корупцията

Борбат с корупцията

Борба с корупцията. Специален съвет ще бори корупцията

Специален съвет ще следи напредъка по съдебната реформа и върховенството на закона плюс борбата с корупцията.

Министерският съвет прие Постановление за създаване на национален механизъм за мониторинг в областта на борбата с корупцията и организираната престъпност, съдебната реформа и върховенство на закона.

Мярката е в отговор на препоръките на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка, се казва в съобщението на пресцентъра на Министерския съвет.

Националния мониторингов механизъм ще се осъществява чрез Съвет за координация и сътрудничество, а институциите от различните власти, които изпълняват дейности или мерки в посочените области, ще представят информация за напредъка, гласи съобщението.

И още: Съветът ще осъществява дейността си при спазване на принципите за разделение на властите и независимост на съдебната власт, както и на другите конституционно и законово установени принципи и правила.

Cъвeтът нe ocъщecтвявa ĸoнтpoл въpxy дeйнocттa нa дъpжaвнитe opгaни и члeнoвeтe cи и пoд ниĸaĸвa фopмa нe мoжe дa ocъщecтвявa нaмeca в нeзaвиcимocттa нa cъдeбнaтa влacт.

Учacтиeтo в Cъвeтa нa opгaнитe, ĸoитo ca извън изпълнитeлнaтa влacт, e нa дoбpoвoлeн пpинцип и e изpaз нa cътpyдничecтвo и диaлoг мeждy влacтитe.

Cъвeтът щe имa ĸoopдинaциoнни и cъвeщaтeлни фyнĸции и в нeгo щe yчacтвaт пpeдcтaвитeли нa нaй-виcoĸo нивo – зaмecтниĸ миниcтъp-пpeдceдaтeлят c peсор „пpaвocъдиe“ пpeдcтaвлявaщият BCC, пpeдceдaтeлят нa BKC, пpeдceдaтeлят нa BAC, глaвният пpoĸypop, глaвният инcпeĸтop oт Инcпeĸтopaтa ĸъм BCC, пpeдceдaтeлят нa KΠKOHΠИ, миниcтъpът нa вътpeшнитe paбoти, миниcтъpът нa пpaвocъдиeтo, миниcтъpът нa финaнcитe.

Πpeдвиждa ce зa вcяĸo зaceдaниe дa бъдe oтпpaвянa пoĸaнa зa yчacтиe дo пpeдceдaтeля нa пpaвнaтa ĸoмиcия в Hapoднoтo cъбpaниe, ĸaĸтo и дo пpeдceдaтeлитe нa пapлaмeнтapнитe гpyпи.

Зaмecтниĸ миниcтъp-пpeдceдaтeля c pecop „пpaвocъдиe“ и пpeдcтaвлявaщия BCC щe pъĸoвoдят cъвeтa, зa дa ce гapaнтиpa paвнoпocтaвeнocттa и нeзaвиcимocттa нa cъдeбнaтa влacт.

Зaceдaниятa щe ce пpoвeждaт нa тpи мeceцa в пъpвия пoнeдeлниĸ нa cъoтвeтния мeceц. Cъвeтът мoжe дa пpoвeждa и извънpeдни зaceдaния пo инициaтивa нa cъпpeдceдaтeлитe или пo иcĸaнe нa 1/3 oт нeгoвия cъcтaв, ĸaтo зaдължитeлнo ce пocoчвaт въпpocитe, ĸoитo щe ce oбcъждaт и члeнoвeтe нa Cъвeтa, ĸoитo щe дoĸлaдвaт пo тяx.

Kъм Cъвeтa щe ce cъздaдe и Гpaждaнcĸи cъвeт c 8 члeнoвe – пpeдcтaвитeли нa пpoфecиoнaлни opгaнизaции нa мaгиcтpaтитe, нeпpaвитeлcтвeни opгaнизaции и нa opгaнизaции нa paбoтoдaтeлитe.

Члeнoвeтe нa Гpaждaнcĸия cъвeт щe ocъщecтвявaт нaблюдeниe въpxy пocтигнaтия нaпpeдъĸ и изпълнeниeтo нa мepĸитe и дeйнocтитe пo пocoчeнитe пoĸaзaтeли – бopбaтa c ĸopyпциятa и opгaнизиpaнaтa пpecтъпнocт, cъдeбнaтa peфopмa, въpxoвeнcтвoтo нa зaĸoнa, ĸaтo мoгaт дa дaвaт cтaнoвищa и дa пpaвят пpeдлoжeния пpeд Cъвeтa зa пoвишaвaнe нa eфeĸтивнocттa.

Учacтиeтo в Гpaждaнcĸия cъвeт e нa poтaциoнeн пpинцип.
Poтaциятa нa члeнoвeтe нa Гpaждaнcĸия cъвeт, c изĸлючeниe нa члeнoвeтe, ĸoитo ca пpeдcтaвитeли нa пpoфecиoнaлнитe opгaнизaции нa cъдиитe, пpoĸypopитe и cлeдoвaтeлитe, ce извъpшвa нa eднa гoдинa, ĸaтo пpи нeя ce зaмecтвaт пpeдcтaвитeлят нa opгaнизaциятa c oпит в oблacттa нa пpeвeнциятa и пpoтивoдeйcтвиeтo нa ĸopyпциятa, нa opгaнизaциятa c oпит в cъдeбнaтa peфopмa и нa opгaнизaциятa нa paбoтoдaтeлитe, пpизнaти нa нaциoнaлнo paвнищe, ocвeн ĸoгaтo нямa пoдaдeни нoви зaявлeния зa yчacтиe.

Източник:
defakto.bg

Домашното насилие

Домашното насилие

Домашното насилие – правни проблеми (по повод предстоящето решение по тълкувателно дело 2 от 2019 г. на ОСГК на ВКС)

art-247

1.Насилието, упражнявано от едно лице върху друго, е обект на психологията, криминологията, социологията. Без правната наука да се посвещава на задълбочени изследвания на неговата същност, причини, форми на проявления, въздействието върху хората, законодателят го превръща в обект на правно регулиране. Насилието е основното понятие на Закона за защита срещу домашно насилие (ЗЗДН)[1]. Не бих искала да навлизам в същината на това отрицателно за човека и обществото явление, анализирано и изучавано  от обществените науки, но  бих искала да се спра на някои от неговите правни белези. Повод за тази статия ми даде искането на председателя на Върховния касационен съд до Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на ВКС по предложение на Светла Димитрова – заместник – председател на ВКС и ръководител на ГК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение.

Оказва се, че има противоречиви и взаимноизключващи се съдебни актове (решения и определения) на Софийски градски съд, които са влезли в сила. Противоречието засяга отговора на въпроса:

„Допустима ли е молба по реда на ЗЗДН за съдебна защита срещу нов акт на домашно насилие, следващ по време издадена в полза на същото пострадало лице заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия ответник/извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл?”

2.Отговорът на този въпрос изисква да се разгледа правната същност на домашното насилие и на мерките, които съдът налага на извършителя.

Домашното насилие има легална дефиниция в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от закона. То е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Лицата са изрично и изчерпателно изброени в закона и са част от семейно – родствения кръг.

Домашното насилие е акт – проявление на човешката воля, ръководено и контролирано от съзнанието на човек. То е деяние, активно поведение, действие, опит или завършено действие, насочено срещу друго лице, с което извършителят на насилието се намира в родствена или семейна връзка – настояща или бивша или във фактическо съпружеско съжителство.

Домашното насилие е неправомерен юридически факт, осъдимо от морала и правото поведение, което се обективира в отношенията между лица, намираща се в близки родствени или съпружески отношения.

Домашното насилие е съставомерен акт, подобен на престъплението и неговата противоправност е изрично и изчерпателно очертана в закона. То може да бъде:

– физическо насилие – да е насочено към причиняване на смърт, телесна повреда, увреждане на здравето;

– сексуално насилие – изнасилване, блудство;

– психическо насилие – причиняване на депресия и друго психическо заболяване, насаждане на страх, омраза, отчуждение от социалната среда;

– емоционално насилие – предизвикване на отрицателни емоции;

–  икономическо насилие – отказ да се предоставят финансови средства, които се следват и от които се нуждае насилваното лице, използване на икономическа принуда, за да се държи в подчинение едно лице и да се принуждава да извършва или неизвършва нещо, неправомерно изразходване на активите на имуществото му;

– опит за физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие;

– принудително ограничаване на личния живот – забрана да се среща с определени хора, да учи, да спортува, да посещава културни мероприятия;

– принудително ограничаване на личната свобода – заключване, заплаха да излиза навън;

– принудително ограничаване на другите лични права на засегнатото лице – например, да се облича по определен начин, да слуша или чете определени произведения, да общува с определени хора;

– някои от изброените действия, извършвани върху други хора в присъствие на дете.

Специфика на домашното насилие е и ограниченият субектен състав – то се извършва между лица, които изрично и изчерпателно са изброени в закона[2] – чл. 3:

  • съпруг или бивш съпруг;
  • лице в настоящо или минало фактическо съжителство;
  • възходящ;
  • низходящ;
  • родство по съребрена линия до четвърта степен;
  • родство по сватовство до трета степен включително;
  • настойник, попечител, приемен родител;
  • възходящ или низходящ на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство;
  • лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство.

Домашното насилие е умишлено деяние, като е възможен и евентуален умисъл. Деяния по небрежност не се считат за домашно насилие[3].

Не е задължително домашното насилие да е престъпление. Ако е такова, възниква наказателна отговорност, но тя не заличава последиците, породени от него като самостоятелно правно проявление. Не е задължително от домашното насилие да са възникнали вреди за лицето, срещу което е насочено, но ако има вреди, възниква и гражданска и по-точно деликтна отговорност.

Не е задължително да осъществява и състав на административно нарушение, но ако е такова, възниква административно – наказателна отговорност.

Не е задължително да е и деликт (ако не са настъпили имуществени и неимуществени вреди). Но, ако има такива вреди, няма пречка пострадалото лице да предяви иск за тяхното обезщетение. Мерките за защита срещу домашно насилие може да се кумулират с гражданската отговорност.[4]

Концепцията, че домашното насилие е деяние, което не е задължително да е деликт, престъпление или административно нарушение, се потвърждава и от чл. 1, ал. 2 от същия закон. Изводът, който може да се направи, е че мерките, предприети срещу извършителя на домашно насилие, могат да се кумулират с наказания за престъпление, ако то е такова, със задължение за обезщетение, ако са причинени вреди или с глоба, ако е нарушена административна забрана или норма, уреждаща административно – наказателната отговорност.  И обратно, възможно е деянието да съставлява единствено и само домашно насилие.

3.От тук възниква вторият въпрос – дали мерките, предвидени в чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, по своята правна същност, са вид юридическа отговорност. Юридическата отговорност е санкция за извършителя и се изразява в претърпяване на неблагоприятни за него правни последици – лишаване от свобода, конфискация на имущество, задължение да се плати обезщетение, т.е. намаляване на актива на имуществото, без насрещна престация; глоба, имуществена саnкция, които също така засягат неблагоприятно имуществото; лишаване от право да се упражнява професията или определена дейност, дисциплинарно уволнение, порицание или друга неблагоприятна последица при дисциплинарната простъпка.

При домашното насилие обаче пострадалото от насилието лице има право да се обърне за защита към съда – чл. 4, ал. 1 и/или към органите на МВР. Следователно, домашното насилие като юридически факт поражда право на пострадалия. Това право има публичен характер, защото е насочено към държавен орган. По своето съдържание то е право да се иска от съда защита, а тя се изразява в издаването на заповед за налагане на извършителя на една от мерките, изрично и изчерпателно изброени в закона – чл. 5, ал. 1.

В контекста на ЗЗДН не се урежда правоотношение между извършителя на домашно насилие и пострадалото лице. Предмет на регулиране е само публичното отношение между пострадалото лице и държавата, както и публичното отношение между държавата и извършителя на домашното насилие. Държавата изпълнява своята патерналистична роля, като се намесва в отношенията между два субекта на гражданското право и чрез своите мерки на въздействие съдейства за предотвратяване или за решаване на конфликта между тях.  Мерките са изрично и изчерпателно изброени в чл. 5 от закона. Това са:

  1. задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие;
  2. отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда;

3.забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице при условия и срок, определени от съда;

  1. временно определяне местоживеенето на детето при пострадалия родител или при родителя, който не е извършил насилието, при условия и срок, определени от съда, ако това не противоречи на интересите на детето;
  2. задължаване на извършителя на насилието да посещава специализирани програми;
  3. насочване на пострадалите лица към програми за възстановяване.

Общото в така изброените мерки е, че те не са създадени за санкциониране на извършителя, а за преустановяване или предотвратяване на домашното насилие. Мерките са със защитен и превантивен характер. Те са насочени към обезпечаване от страна на държавата на сигурността и спокойствието, недосегаемостта на пострадалото лице от извършителя.

При налагане на мярката, при избора на мярката, която прави съдът, не се има предвид формата и степента на вината на извършителя. Мярката няма за цел да го превъзпитава, (макар че косвено може да се постигне същият ефект), а само да предотврати по-нататъшни опасни посегателства срещу насиленото лице. Затова не е точен използваният от закона термин „отговорност”. Тук не става дума за нов вид юридическа отговорност, а за защитна мярка, както я определя и законът. Пострадалото от домашно насилие лице няма право срещу насилника, което да защити по реда на разглеждания закон. То има право на защита от държавата – държавата е задължена да му предостави тази защита и тя се дава тогава и дотогава, когато и докогато има акт на домашно насилие. Държавата обезпечава защитните мерки чрез съда. Съдът не правораздава в случаите на налагане на мерки, а оказва защита на нуждаещите се лица.

  1. Следващата особеност на разглежданото правно явление засяга акта, с който се произнася съдът. Той е заповед за налагане на мярка за защита. ЗЗДН обогатява актовете, с които съдът се произнася. Заповедта е властнически публичноправен, но не и правораздаватален акт. Самото производство според безспорното мнение в практиката е спорна съдебна администрация. Заповедта не решава правен спор, а чрез нея се оказва съдействие на нуждаещите се граждани. Тя не може да се съчетава с налагане на административно наказание или наказание за извършено престъпление по разбираеми причини – производството по ЗЗДН не е нито административно, нито наказателно и делата са подведомствени на гражданския, а не нито на административния, нито на наказателния съд. Но макар гражданският съд да е компетентен, по реда на ЗЗДН не може да се присъжда обезщетение за претърпяните от пострадалото лице  имуществени и неимуществени вреди, защото деликтната отговорност е предмет на исков процес, какъвто разглежданото производство не е.
  1. Така стигаме до третия въпрос, който се решава противоречиво в практиката. Има ли правен интерес да подаде последваща молба пострадал от домашно насилие, след като в негова полза е издадена заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл?

Според мен, следва да се отговори положително на въпроса, ако се изисква налагането на друга мярка по чл. 5, ал. 1 от закона. Това е възможно в две хипотези – ако наложената първа мярка не е дала резултат или ако извършителят е извършил нов акт на домашно насилие, който изисква налагането на друг вид мярка. Например, първата мярка е била отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното с пострадалата от насилието съпруга жилище, но извършителят продължава да я заплашва или да упражнява физическо насилие по пътя към жилището или местоработата. Нима трябва да се откаже защита на насилваната съпруга само защото на извършителя е забранено да обитава жилището?! Няма пречка да се кумулират две или повече мерки за един и същи акт на домашно насилие. На още по-голямо основание би следвало да се допуска последваща молба за налагане на мярка, ако е извършен нов акт на домашно насилие и за този акт не е наложена мярка. Няма правна логика в аргумента, че за молителя не е налице правен интерес от подаване на друга (последваща) молба до съда за защита, след като той твърди в нея, че има нов друг, последващ акт на насилие. Определено при един такъв аргумент се нарушава правната защита от съда. Ограничава се правото на защита на пострадалото лице. Вярно, има наложена мярка, но тя е определена с оглед характера на предходното насилие, на предходен акт. Без значение е, че срокът на мярката не е изтекъл. Новият акт може да наложи определянето на друга мярка. Съдът не трябва да отхвърля като недопустима последващата молба, преди да е установил, дали става дума за едно и също деяние, за което е наложена вече съответната мярка или е налице друга, нова ситуация. Възможно е да е налице друг вид акт, за чието предотвратяване се изисква налагане на друг вид мярка. В този случай мерките могат да се кумулират. Задължително обаче съдът трябва да обсъди новите факти преди да вземе решение, а не да отхвърля като недопустима вече наложената мярка. Мерките, изброени в чл. 5, ал. 1, нямат универсален характер, а  съответстват на спецификата на акта на домашно насилие. Неправилно е да се счита, че издадената вече заповед преклудира правото на защита по ЗЗДН, защото тя не се ползва със сила на пресъдено нещо. А и възможността последващите актове да се установяват от органите на наказателното производство не е достатъчен аргумент за изключване на реда по ЗЗДН. Не винаги домашното насилие е престъпление, за да се разчита на мерките на органите на наказателното производство, а и последните не могат да налагат мерките по настоящия закон.  Не винаги на извършителя се налага мярка ”задържане под стража”, поради което може да се стигне до още по-страшни за пострадалото лице положения. Мерките в наказателното производство не дерогират мерките по ЗЗДН, както и законът изрично предвижда в чл. 1, ал. 2.

ЗЗДН е специален закон, а Наказателният кодекс (НК) е общ закон. Не може прилагането на НК и на Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) да дерогира мерките, предвидени в гражданския закон и да изключва реда по ГПК. Чл. 17, ал. 1 ГПК няма предвид разглежданата хипотеза. Когато съдът налага мярка за защита срещу домашно насилие, той не се произнася по въпроса, дали то е престъпление или не, защото, както вече се изтъкна, домашното насилие се преценява като самостоятелен вид нарушение. Достатъчно е съдът да установи, дали са осъществени признаците по чл. 2 от закона, без да изследва дали то е престъпление или не. Вярно, в чл. 296, ал. 1 НК неизпълнението на заповедта за защита от домашно насилие е инкриминирано. Но няма пречка последващата молба да се отнася за нов вид акт на домашно насилие, което лицето е извършило, независимо че е изпълнило заповедта на съда, издадена по предходната молба. Полицията и прокуратурата следят за изпълнението на заповедта, но тя може да бъде стриктно изпълнена и въпреки това извършителят да намери нов, друг начин за тормоз и насилие върху пострадалото лице. И молбата да визира искане за налагане на нов вид мярка на защита. Затова смятам, че молбата за защита е допустима, съдът е задължен да я разгледа и ако е необходимо, да наложи предвидена в закона мярка.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

Източник: gramada.org

Павлов иск

Кога солидарен длъжник по банков кредит може да предяви Павлов иск

Права на солидарен длъжник по банков кредит. Предявяване на иск

Кога солидарен длъжник по банков кредит може да предяви Павлов иск

Отговор на серия от въпроси, свързани с банковия кредит и Павловия иск, по които въобще няма практика на Върховния касационен съд (ВКС), даде съставът, ръководен от шефката на Гражданската му колегия Светла Димитрова (пълния текст на решението виж тук).

Питанията, заради които до касация е допуснат казус от Русе, са три:

  1. Каква е спецификата на иска за обявяване на разпоредителна сделка за недействителна спрямо банката-кредитор (чл. 135 ЗЗД), когато е извършена в период на плащания от солидарен длъжник на вноските по договора за банков кредит?
  2. Кога следва да е възникнало и до кога следва да съществува регресното вземане на солидарния длъжник, извършвал плащанията, към другия солидарен длъжник? и
  3. Може ли да се приеме, че действията на съдлъжника по увреждането на кредитора същевременно са увреждащи и за солидарния длъжник, извършвал плащанията?

Първото, което разясняват върховните съдии Димитрова, Геника Михайлова (докладчик) и Даниела Стоянова, е как трябва да постъпи съдът, когато солидарен длъжник е подал иск по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) да се обявят за недействителни спрямо него разпоредителни сделки на другия съдлъжник. И посочват, че трябва да се изследват материално-правните предпоставки (условията) на правото по чл. 135 ЗЗД както по отношение на банката, така и на ищеца. „Това задължение възниква, когато в исковата молба се твърди, че ищецът е носител на правото по чл. 135 ЗЗД, но не пояснява дали то е възникнало за удовлетворения кредитор (за банката), а ищецът го е придобил на основание чл. 74 ЗЗД или е възникнало директно за него като кредитор по регресното вземане или сделката е увреждаща и за двамата“, посочва ВКС. И припомня, че разяснения за допустимостта на този иск, правната му характеристика, целта и последиците от уважаването му са дадени в ППлВС № 1/ 29.03.1965 г. по г.д. № 7/ 1964 г., ТР № 5/ 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/ 2013 г. и ТР № 2/ 09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/ 2017 г. ОСГТК на ВКС. „За постигането им е без значение дали правото по чл. 135 ЗЗД е възникнало в полза на удовлетворения кредитор (на банката), или на ищеца (на кредитора по регресното вземане), или и на двамата. Такава искова молба има необходимото съдържание (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК), а не възпрепятства правото на защита на ответника“, заявяват върховните съдии.

След това посочват кога възниква вземането на банката и кога това на солидарния длъжник: „Съгласно чл. 430 ТЗ, вземането на банката възниква със сключването на договора за кредит. Регресното вземане на солидарния длъжник възниква с плащането, но неговото основание (и размер) произтича от вътрешните отношения между солидарните длъжници“.

ВКС посочва, че солидарният длъжник, изплащал задълженията по кредита с регресно право срещу друг солидарен длъжник, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, т.е. на банката (на основание чл. 74 ЗЗД) и е частен правоприемник на правото по чл. 135 ЗЗД.

„Необходимо е правото да е възникнало. Регресното право е предпоставка за законната суброгация и нейна граница, а плащанията легитимират извършвалият ги солидарен длъжник като кредитор на другия солидарен длъжник на самостоятелно основание. Следователно предпоставките на чл. 135 ЗЗД са осъществими и по отношение на кредитора по регресното вземане (на ищеца). Регресното вземане е предпоставка на законната суброгация по чл. 74 ЗЗД, но законната суброгация не го погасява“, обясняват върховните съдии.

В отговора си те припомнят, че чл. 135, ал. 3 ЗЗД урежда и хипотеза, при която правото да подаде Павлов иск възниква и в полза на кредитор, чието (регресно) вземане все още не е възникнало. „Т.е. възможно е потестативното право да възникне едновременно и за кредитора, впоследствие удовлетворен, и за кредитора по регресното право преди плащането да е породило регресното вземане“, посочва ВКС.

Друго важно условие за разглеждане на Павловия иск на един солидарен длъжник срещу друг е регресното му вземане да съществува до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на спора по чл. 135 ЗЗД. „Погасяването му изключва легитимацията на ищеца като кредитор и носител на потестативното право, упражнено с иска, без значение дали то е било придобито по частно правоприемство или на самостоятелно основание. Съдът отхвърля така предявения иск, когато установи, че правото по чл. 135 ЗЗД не се е породило и за удовлетворения кредитор (трето за процеса лице), и за ищеца“, посочва ВКС.

И обяснява, че когато солидарният длъжник е обосновал Павловия си иск с настъпило частно правоприемство по чл. 74 ЗЗД, т.е. встъпил е в правата на банката-кредитор, съдът е длъжен да изследва условията на чл. 135 ЗЗД само по отношение на банката.

Различен е и случаят, когато искът е обоснован с твърденията, че сделката на разпореждане уврежда ищеца (солидарен длъжник по заема) като кредитор по регресното вземане. „По този иск съдът е длъжен да изследва условията по чл. 135 ЗЗД само по отношение на ищеца“, посочва ВКС.

Делото, по което върховните съдии се произнасят, е от Русе. По него най-общо двама души и болница се задължават солидарно да изплащат кредит от банка в полза на лечебното заведение. Плаща обаче само единият от двамата мъже, а другият междувременно даже продава свои имоти. Така този, който е правил вноските по кредита, а после си е търсил парите от другия длъжник, но не ги е получил, завежда Павлов иск, с който настоява да бъдат обявени за недействителни спрямо него продажбите на имоти на мъжа, от който има да взема пари.

ВКС уважава иска.

Източник: lex.bg

Проверка на изтекли лични данни от НАП

Вече може да проверите в НАП какви ваши лични данни са изтекли

Вече може да се направи проверка на изтеклите данни от НАП в специално приложение

Вече може да проверите в НАП какви ваши лични данни са изтекли

Вече може да проверите в НАП какви ваши лични данни са изтекли съобщиха от агенцията.

Вече е достъпно приложението, чрез което всеки гражданин може да разбере какви негови лични данни са били неправомерно разпространени.

Електронната услугата е качена в специално разработен сайт, на който можете да влезете тук.

Когато се прави справка по електронен път, трябва да влезете в сайта и да въведете ПИК, издаден от НАП.

Ако нямате такъв, може и с електронен подпис. „Справка с електронен подпис може да бъде направена само за физическо лице, което е посочено като титуляр или автор в електронния подпис и в него се съдържа ЕГН“, обясняват от НАП.

Ако обаче нямате нито ПИК, нито е-подпис, можете да направите справка във всеки един офис на НАП. Трябва да носите само документ за самоличност.

Ще е възможно да се правят справки и за други лица, но се изисква пълномощно.

Приходната агенция ще дава справки и по телефона.

От там посочват, че те ще са за българските граждани, които нямат ПИК и електронен подпис, живеят дългосрочно в чужбина и нямат възможност да посетят офис на НАП.

Справките ще се правят на телефонния номер за връзка с НАП от чужбина – 00359 2 9859 6801. „След свързване, наш експерт ще Ви зададе контролни въпроси с цел идентификация и предоставяне на нужната Ви информация“, обясняват от агенцията.

Що се отнася до чужденците, за които има изтекли лични данни след хакерската атака, те ще бъдат уведомени от данъчната си администрация.

Тази нова справка за разгласените данни заменя старата, при която след обаждане по телефона гражданинът научаваше единствено дали е засегнат от пробива в НАП, но не и точно каква информация за него е била разпространена неправомерно.

Източник: LEX.BG

Без съкратено следствие за убийства

Без съкратеното следствие за убийства

Без съкратеното следствие за убийства

Без съкратеното следствие за убийства и тежки телесни повреди. Това предложение в парламента подготвят депутатите от управляващата коалиция.

Работи се върху два законопроекта, които преследват обща цел.

Сопред тях се цели отпадане на съкратеното следствие за извършителите на умишлени убийства и нанасяне на тежки телесни повреди.

Народните представители искат да премахнат възможността убийци, като тези на 7-годишната Кристин от село Сотиря да могат да избягват най-тежкото наказание.

По подобен начин убиецът на русенката Виктория Маринова – Северин Красимиров – по-рано тази година бе осъден на 30 години затвор, защото призна вината си.

Очакванията са предложенията на ВМРО да са още по-радикални

Евродепутатът Ангел Джамбазки дори изрази съжаление преди дни, че смъртното наказанние е несъвместимо с членството на България в Европейския съюз

Източник: Правен свят

Неизбежната отбрана вече не е наказуема

Неизбежната отбрана вече не е наказуема

П арламентът прие на първо четене промени в Наказателния кодекс, свързани с института на неизбежната отбрана и санкциите за маловажни кражби. 

Промените са внесени от „Обединени патриоти“ на 18 април миналата година и днес бяха одобрени единодушно със 106 гласа „за“ в пленарната зала. След това депутатите гласуваха максимален срок за предложения между първо и второ четене. 

Със законопроекта се записва,

че няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, когато нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилище,

както и когато е насочено срещу живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем.

Заместник-председателят на ПГ „Обединени патриоти“ Искрен Веселинов посочи, че измененията са срещу битовата престъпност и целят разширяване на хипотезите на неизбежна отбрана.

В момента законът не е достатъчно толерантен към тези, които защитават собствеността си, коментира той.

Веселинов посочи, че втората част от законопроекта се отнася за маловажните кражби. Ако стойността на кражбите е до две минимални работни заплати /1100 лева/, може да се приключи производството с глоба между 100 и 300 лева, като това може да се повтори или потрети, ако общата стойност на престъпленията в рамките на една година е под 150 лева, коментира той.

По думите му на този порочен кръг трябва да се сложи край и при второ провинение извършителят да влиза в затвора. От ОП предлагат също стойността на кражбата да бъде намалена на една минимална работна заплата. 

От ГЕРБ изтъкнаха важността на промените, но отбелязаха и слабости на предложените текстове.

Маноил Манев /ГЕРБ/ каза, че е доволен, че се отваря този дебат. Той обаче изрази притеснения, че ще имат проблем, приемайки тези текстове при празна зала отляво. Популистите няма да спазят принципа като не си го казал навреме да замълчиш, а ще говорят лъжи всеки Божи ден, посочи Манов. Колегата му Димитър Лазаров подкрепи условието „две минимални работни заплати“ да бъде заменено с „една“. 

„Трябва да приложим твърдата санкция на закона, за да въвеждаме ред и законност“, коментира Валери Симеонов /ОП/. Според него предложените текстове са добре обмислени, балансирани и съгласувани и не носят риск от извършване на криминално престъпление, прикрито като неизбежна отбрана. 

Когато нарушителите знаят, че ще лежат в затвора за един откраднат буркан, и бабата няма да пострада, коментира Юлиан Ангелов /“Обединени патриоти“/. 

Независимият депутат Спас Панчев коментира, че този въпрос наистина е важен за обикновения български гражданин, за земеделския производител. Той посочи, че много въпроси следва да бъдат доуточнени между първо и второ четене, но хората очакват да има промяна.

Видео

Източник: Вести БГ

Иск за сключване на окончателен договор

Иск за сключване на окончателен договор – Всяка от страните по предварителен договор може да предяви иск за сключване на окончателен договор.

Това е текстът на чл.19 ал.3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.

Ако тази разпоредба се тълкува при съблюдаване буквата на закона по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, то тогава следва да се приеме, че в обхвата на разпоредбата под „всяка от страните по предварителния договор“ се включва и неизправната страна по предварителния договор, която може активно да се легитимира, предявявайки искова претенция за обявяване на предварителния договор за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

В правната доктрина се прави опит за преодоляване на това буквално тълкуване.

Според проф.Живко Сталев „по всеки иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът трябва да провери по повод на възражение на ответника и изправността на ищеца с оглед на задълженията, които той е поел с предварителния договор.

“ (Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, издателство Сиела Норма АД, София, 2012).

Но тук идва да се противопостави на становището на проф.Сталев даденото тълнуване относно материално легитимираните лица по иска за обявяване на един предварителен договор по чл.19 ал.3 от ЗЗД за окончателен в решения на ВКС.

В своята съдебна практика ВКС приема, че ищец е лицето купувач, независимо дали е изправна страна по договора, т.е. дали е изпълнил задължението си за плащане изцяло на цената, а обещателят по действащия предварителен договор е ответник.

Според съда решението по предявения иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД ще бъде постановено по чл.362 ал.1 от ГПК, което означава, че същото ще замести и неизпълнената част от задължението на ищеца за плащане на цената. 

Неизпълнението на задължение по предварителен договор и неизправността на ищеца-купувач не е пречка за упражняване на преобразуващото му право чрез конститутивния  иск по чл.19 ал.3 от ЗЗД, щом предварителния договор, съдържащ уговорка за всички съществени условия на окончателния, валидно обвързва страните и не е развален или прекратен“ (Решение №28 от 01.07.2011г. по т.д. №207/2010г., IIотд. на ВКС-ТК).

Според ВКС проверката за съществуването на вземането, касаещо цената на имота законодателят свързва само с начина на постановяване на решението, т.е. дали ще бъде под условие или без условие за доплащане на дължимата цена и самото вземане не е предмет на делото за обявяване на предварителния договор по чл.19 ал.3 от ЗЗД за окончателен.

Предметът на иска по чл.19 ал.3 от ЗЗД е функция на съдържанието на предварителния договор. С Решение №475/08.06.2010г., III г.о. на ВКС-ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК, ВКС приема, че когато предварителният договор е за продажба, той трябва да съдържа уговорки за вещта и цената, тъй като това произтича от основанието на предварителния договор, чрез който, доколкото е валиден, страната придобива преобразуващото право да иска по съдебен ред, сключването на окончателния договор по чл.19 ал.3 от ЗЗД.

Ако предварителния договор не установява същественото съдържание на окончателния договор, съдът не може с решението си да замести окончателния договор.

Това безспорно виждане на съдилищата в производството по обявяване на предварителен договор за окончателен договор по чл.19 ал.3 от ЗЗД има различни интерпретации, когато предмет на предварителния договор са няколко недвижими имоти или предмет на иска по чл.19 ал.3 от ЗЗД е за част от уговорената между страните престация, което не е предмет на настоящето изследване.

(Граждански процесуален кодекс, Приложен коментар, Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, Авторски колективБлаговест Пунев, Венелин Ганев, Димитър Хорозов и др., ИК“Труд и право“, София, 2012г.).Съдебното решение, което уважава претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД притежава конститутивен характер, тъй като със сила на присъдено нещо потвърждава съществуването на спорното право,  и с конститутивно действие, поради предизвикване на търсената от ищеца правна промяна в правната сфера на ответника.

В хипотеза, касаеща придобиване на вещно право, най-важната правна последица за ищеца от  един уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е, че той по силата на съдебния акт придобива претендираното от него вещно право.

Правото на страната по предварителния договор да предяви иск за обявяване на предварителния договор за окончателен се погасява по давност.

В това отношение правото по чл.19 ал.3 от ЗЗД не се отличава от другите субективни права. На общо основание то представлява вземане и като всяко вземане не може да бъде реализирано по съдебен ред, т.е. да бъде събрано принудително в случай, че е изтекъл предвидения в закона срок.

По силата на разпоредбата на чл.110 от ЗЗД давностният срок е петгодишен и започва да тече от момента на сключване на предварителния договор, ако страните не са уговорили друго.

Когато продавачът като страна по предварителния договор предаде владението върху предмета на договора от датата на самото сключване на предварителния договор, то това негово действие не спира давностния срок.

Различна е хипотезата, при която владението върху недвижимия имот, предмет на предварителния договор не е предадено при сключване на самия договор, а в известен интервал от време след това.

В този случай давността се прекъсва. Предаването на владението на купувача може да се третира като признание на вземането от длъжника, тъй като съгласно нормата на чл.116 б.“а“ от ЗЗД признаването на вземането от длъжника е основание за прекъсване на давностния срок.

Отстъпването на владението от длъжника на кредитора по предварителния договор след сключването му представлява красноречиво волеизявление за наличието на задълженията по него.

В този случай давността започва да тече от датата на предаване на владението. От прекъсване на давността започва да тече нова давност по см. на чл.117 ал.1 от ЗЗД, което означава, че изтеклият срок до датата на прекъсване на давността е изгубил своето правно значение като давност.

Докато съдебното производство за обявяване на предварителния договор за окончателен е висящо, обещателят (продавач) по предвалителния договор може да прехвърли обещания на купувача по предварителния договор недвижим имот  на трето лице.

В защита на купувача по предварителния договор може да се определи значението на вписването на исковата молба по партидата на имота и на нейния собственик в Агенцията по вписванията, което се определя от чл.114 ал.2 от ЗС „Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца“. Законодателят е предвидил в разпоредбата на чл.114, б.“б“ от Закона за собствеността, че „Трябва да бъдат вписани: исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот.“ По този начин прехвърленото право на собственост върху недвижимия имот, предмет на предварителния договор,  от продавача на трето лице с нотариален акт след датата на вписване на исковата молба по чл.19 ал.3 от ЗЗД, не може да се противопостави на ищеца по висящото съдебно производство (вж.Соломон Розанис, Предварителни договори, Издателство „Фенея“, София, 2008г.).

Предварителен договор за покупко-продажба на имот

Предварителен договор за покупко-продажба на имот – При покупко-продажба на недвижим имот, било то жилищен, търговски или поземлен, както и при учредяване на ограничено вещно право върху имота, купувачът и продавачът, като страни по сделката, сключват предварителен договор преди извършване на сделката за прехвърляне на правото на собственост или учредяване на ограничено право на собственсот върху недвижимия имот с окончателен договор за покупко-продажба във формата на нотариален акт.

Предварителен Договор по чл.19 от Закона за Задълженията и Договорите (ЗЗД)

Предварителният договор по чл.19 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) представлява основата или „подготовката“ за извършване на сделката пред нотариус. Предварителният договор следва да съдържа всички основни елементи на сделката във връзка с покупко-продажбата на недвижимия имот, като обвързва продавачът и купувачът с произтичащите от това права и задължения.

Страни по Договора

Страните уговарят в детайли сделката, като нейните основни елементи следва да съвпадат с основните елементи на договорената покупко-продажба в окончателния договор във формата на нотариален акт, извършен от нотариуса – това са идентичен предмет на сделката, който е ясно индивидуализиран с описание на площ, помещения и граници,   определени индивидуализирани страни по сделката, определена цена, уточнени условия на покупко-продажбата, избран начин на плащане, обезпечения, ако се налагат, определени обезщетения при неизпълнение и т.н.

В никакъв случай обаче не бива да се счита, че има някаква „съподчиненост“ между двата договора. Двата договора имат свое самостоятелно правно битие и съществуват независимо един от друг. Предварителният договор е облигационен договор, от който произтичат вещноправни последици, но няма като резултат транслативен ефект по отношение на правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на сделката. Изискването за действителност на предварителния договор е той да е сключен в писмена форма.

Условия в Предварителния Договор

В писмения предварителен договор трябва да залегнат уговорки относно съществените условия на бъдещия окончателен договор във формата на нотариален акт и на първо място поетото задължение от страните за взаимни насрещни престации.

Продавачът обещава да прехвърли собствеността върху недвижим имот на купувача срещу заплащане на определена цена.

Писмената форма на предварителния договор е условие за неговата действителност.

Всяка от страните по един предварителен договор може да предяви иск за сключване на окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, само когато предварителния договор е в писмена форма.

Предварителният договор по своята същност представлява „обещание“ за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот и съдържа условия, гарантиращи изпълнението на това „обещание за продажба“.

При извършване на нотариалния акт за окончателното прехвърляне на правото на собственост върху имота, продавачът следва да представи доказателства пред нотариуса, че той е изключителен собственик на имота.

При подписване на предварителния договор такова изискване няма.

Няма изискване продавачът да е собственик на недвижимия имот към момента на сключване на предварителния договор.

Това разширява приложното му поле и в случаите когато в бъдеще обектът ще бъде придобит, за да се изпълни задължението за прехвърляне на собствеността, както и да се „обещава“ продажбата на бъдещ имот, т.е. на обект, който все още не съществува.

Така например продавачът може да се задължи да придобие или изгради недвижимия имот и след това да прехвърли правото на собственост върху него при сбъдване на определени условия и срещу задължението за заплащане на определена цена от страна на купувача.

Този тип предварителни договори са най-силно застъпени при инвеститорски и строителни компании, които сключват директно с купувачите предварителни договори със задължение да изградят един обект и да прехвърлят правото на собственост с окончателен договор във формата на нотариален акт при достигане степен на завършеност Акт 14, Акт 15, Акт 16, или при придобиване на разрешение на ползване/удостоверение за въвеждане в експлоатация.

Гражданите ще могат да водят дела по ЗОДОВ за вреди от действието на незаконни наредби

Дело Срещу Държавата

Дело срещу държавата. Гражданите и бизнесът могат да водят дела по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за вредите, които са претърпели от действието от незаконосъобразни правилници, наредби и инструкции, които впоследствие са били отменени от съда. Това да се регламентира изрично в самия ЗОДОВ предлага депутатът от ДПС Хамид Хамид.

Тази възможност беше отречена преди близо три години – на 27 юни 2016 г., когато Върховният административен съд (ВАС) излезе с тълкувателно решение (пълния му текст виж тук), с което прие, че „вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода, преди той да бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен, не подлежат на обезщетяване по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ“.

Преди ВАС да излезе с това задължително за всички съдилища тълкуване магистратите бяха разделени в позицията си. Нещо повече – разделен беше и самият ВАС и затова 32-ма върховни съдии подписаха тълкувателното решение с особено мнение.

Днес Хамид Хамид заявява, че целта на внесения от него проект за промени в ЗОДОВ е именно да се преодолеят последиците от Тълкувателното решение по дело №2/2015 г. на ВАС и определя като показателен фактът, че решението е подписано с особено мнение от толкова много съдии.

„Освен това посоченото тълкуване на закона, противоречи на практиката на Съда на Европейския съюз и на практика прегражда защитата на гражданите и юридическите лица от вреди, които са причинени от отменени или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове“, заявява зам.-председателят на парламентарната правна комисия в мотивите си.

Предложението му идва дни след като депутати от ГЕРБ внесоха друг проект за изменения в ЗОДОВ, с който се урежда окончателно, че делата за обезщетяване на вреди, причинени от нарушаване на правото на Европейския съюз ще се водят именно по този закон (повече по темата виж тук). Така по всяка вероятност двата законопроекта ще бъдат обединени и разгледани съвместно от Народното събрание.

Точното предложение на Хамид е чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ да придобие следната редакция:

Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове

Преди три години, когато обсъждаше проблема, ВАС не се съгласи с подобно виждане, като основния си аргумент върховните съдии от мнозинството извлякоха от чл. 195 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Той предвижда две неща. Първо, че „подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение“. И второ – „че правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение“. Това, според мнозинството във ВАС, означава, че за периода от приемането на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила решение, той се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици. А освен това има специален ред за обезщетяване на гражданите и бизнеса от действието на незаконни наредби, правилници и инструкции, тъй като понятието „правни последици“, включва в себе си и компенсирането на вредите от действието им. С тази задача обаче е натоварен органът, издал незаконният акт, а воденето на паралелни дела от засегнатите по ЗОДОВ е изключено.

Застаналите на особено мнение 32-ама върховни съдии, чиято теза днес се възприема от Хамид Хамид, обаче заявиха, че колегите им са объркали причина и следствие в съжденията си. И изтъкват, че съдът отменя наредбата, правилника или инструкцията именно защото са незаконосъобразни, т.е. отмяната е следствие на незаконосъобразността, а не обратното. „Няма законово основание за извод, че актът ще се счита за незаконосъобразен от деня на решението за неговата отмяна и занапред, а оттук – че това ще изключи отговорността за вреди, причинени от действието му преди отмяната, тъй като до този момент той е действал законосъобразно. На първо място това означава, че е бил обжалван и отменен един законен акт. Освен това подобно разбиране е в противоречие с правната логика – това би означавало да се приеме, че актът е незаконосъобразен, защото е отменен, че незаконосъобразността е последица от отмяната, а не обратното“, пишат те.

А за това, че АПК (чл. 195) казва, че подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, посочват, че кодексът не въвежда законова презумпция, че той ще се счита за незаконосъобразен занапред. „Няма нормативно основание да се приема, че разпоредбата на чл. 195, ал.1 АПК, от материалноправна гледна точка, може да ограничи отговорността до вреди, които могат да настъпят след отмяната на акта, с мотив, че едва след този момент актът се счита за незаконосъобразен. По правилата на правната логика след отмяната вреди от действието на отменен нормативен акт не могат да настъпят, тъй като същият спира да се прилага“, изтъкват 32-мата върховни съдии.

Според останалите на особено мнение чл.1 от ЗОДОВ и чл.195, ал.1 АПК не подлежат на съотнасяне и втората разпоредба не ограничава приложното поле на първата. „Двете норми са от различен вид: съответно – материална и процесуална, всяка от тях има свое собствено място в правната система, има свое собствено действие, независимо едно от друго. Те не действат на една плоскост – не уреждат едни и същи правоотношения, поради което и не са в колизия“, пишат 32-амата върховни съдии през 2016 г.

Промени и в АПК

В законопроекта си Хамид Хамид предлага и няколко промени в АПК. Първата е в чл. 213б, който регламентира какво се случва, когато жалбата или протестът бъдат оставени без движение. С преценката дали те отговарят на изискванията на АПК са натоварени шефът на ВАС, заместниците му и председателите на отделения. Сега депутатът от ДПС предлага с разпорежданията си, с които оставят жалбата или протеста без разглеждане, те да могат „да присъждат разноски, ако са поискани и ако са представени доказателства за заплащането им“. Същото право получават и съставите на съда, когато открият нередовностите в жалбата в течение на вече започналото производство.

Освен това с предложенията за промени в АПК, депутатът от ДПС урежда и че по-ниската такса за касационно обжалване, което се дължи по дела за пенсионно, здравно и социално осигуряване (30 лв. за гражданите и едноличните търговци и 200 лв. за организациите, държавните и общинските органи) трябва да се прилага и за споровете за социално подпомагане. „Следва да се утвърди практиката, като гражданите и едноличните търговци, които обжалват актове по дела за социално подпомагане се ползват от привилегията, предоставена и на гражданите и едноличните търговци, които обжалват съответно дела по пенсионно, здравно и социално осигуряване“, пише Хамид.

Той е установил и друга празнота в АПК, който с последните си изменения за първи път предвиди, че и държавата и общините плащат такси за касационно обжалване на делата, от които преди това бяха освободени. Оказва се, че те са пропуснати в чл. 235а АПК, който регламентира такса от 30 лв. за граждани в производствата по частни жалби и 150 лв. – за организациите. „Административните органи – държавни или общински също следва да бъдат включени в субектите, които следва да заплащат държавна такса за подаване на частна жалба, тъй като същите са били страни в първоинстанционното производство и имат право да обжалват съдебните определения“, пише Хамид.

Освен това той предлага да се отмени и чл.27, ал.7 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове, която освобождава бюджетните организации от такси. Защото след измененията в АПК, тя влиза в колизия с въведеното в чл. 227а АПК задължение за всички страни в процеса, включително за държавните и общинските органи, да плащат държавна такса за касация.

„Заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на тази услуга, но и с мотивиране на страните към добросъвестно упражняване на процесуалните права, а що се отнася до държавните и общинските органи – за да бъде предотвратен и евентуален административен произвол от тяхна страна“, подчертава авторът на законопроекта.

Източник: lex.bg

Вече ще може да стреляме по крадец, ако влезе у дома!

Вече ще може да стреляме по крадец, ако влезе у дома!

Ако крадец влезе с взлом в дома ни с цел кражба, вече няма да бъде наказуемо, като престъпление.Това гласи записана промяна в нов Наказателен кодекс. Този проект е публикуван на сайта на правосъдното министерство.

Наказателен кодекс е един от най-старите действащи у нас нормативни актове и не е променян цялостно почти 45 г. Приет и създаден 1968 г. до днешна дата е променян повече от 95 пъти, но само частично.

Най-интересният текст в новия кодекс е този, който касае неизбежната самоотбрана. Според чл.14, ал. 3 на нормативния акт, ако застреляме някой, който е нахлул в дома ни с взлом или е проникнал в къщата с насилие, няма да носим наказателна отговорност.

Според новия Наказателен кодекс, ако се докаже, че са нарушени пределите на неизбежната самоотбрана, наказанието, предвидено в нормативния акт, е до 5 години затвор. Това означава, че ако някой грабне чантата на жена на улицата и тя го застреля в главата без предупреждение, може да отнесе максимум до 5 години затвор.

Законотворците са оставили и възможността да не бъде съден човек, който е стрелял поради уплаха или силно смущение.

Според новия текст обаче, ако хванем крадец на местопрестъплението или след като е свил чужда вещ, можем дори да го понатупаме, стига да успеем да го заловим и предадем на властите. Без наказание може да се размине и дори стрелбата по апаш, стига първоначално да е изстрелян предупредителен патрон във въздуха и стрелецът да не се е целил в главата или сърцето на бягащия крадец.

Предвидена е и опцията за нападение при „крайна необходимост“. В този текст пък е записано, че не се наказва деянието, „което е извършено при крайна необходимост – за да се спасят от непосредствена опасност свои или чужди блага, както и държавни или обществени интереси“. В този случай можем да се отървем от съдебно преследване, ако се докаже, че сме предотвратили извършването на сериозно престъпление, или нанесените от нас щети са по-малки от тези, които апашът е щял да направи.

Сред новите текстове в закона е и отпадането на вината на полицай или служител на службите, който е бил внедрен в престъпна структура под прикритие. В този случай, ако на полицая му се наложи да извърши престъпление, за да не се усъмнят в него новите му „колеги“, това деяние няма да бъде преследвано от закона.

Източник: https://www.criminal.bg